ОТБЕЛЯЗВАМЕ КРЪСТОВДЕН

     Братя и сестри,

На 14 септември, неделя, по случай големия Християнски празник „Въздвижение на Светия и Животворящ Кръст Господен” (Кръстовден) в енорийския ни храм „Св. пр. Иеремия”, от 9.00 часа, ще бъдат отслужени Божествена света Литургия и полагащия се водосвет.

Приканват се енориашите ни да посетят храма и да се поклонят на Светия Кръст Господен!

Припомняме ви, че приелите Свето Кръщение деца до 7 годишна възраст могат да вземат Свето Причастие без изповед! Уместно ще е да въздържите по-големите от закуска.

 

Описание на празника

Празникът Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен е установен във връзка със следните събития в историята на Христовата църква: 1. Чудесното явяване на св. Кръст на император Константин Велики; 2. Намирането на светия Кръст на Голгота; 3. Връщането на животворящия Кръст от персийски плен.

В началото на четвъртия век няколко съуправители или кесари разделили помежду си обширната територия на Римската империя. Максентий управлявал Италия със столицата Рим. Той бил жесток, користолюбив, властолюбив. Проявил се като тиранин. Римляните страдали много от тежкото иго, което им наложил. Затова те потърсили избавление, помощ срещу него от Константин, под чиято власт се намирали земите на днешните държави Англия, Франция и Испания.

През октомври 312 г. Константин потеглил с войските си към Рим, гдето Максентий решил да се отбранява. Силите на Максентий били по-големи от тези, с които разполагал Константин. Настъпващият от север Константин чувствал, че му е нужна помощ от небето. Той вярвал, че с тая помощ ще може да освободи Рим от тиранина. Езическата религия му била съвсем чужда. Но не бил още и християнин. Обхванат от тревога, не знаел как да се моли за подкрепа от Небето. И Бог му помогнал. В чудно видение му открил истината.

Слънцето клоняло на запад. Константин видял на небето сияещ кръст и над него надпис: “С това ще победиш”!

Войниците видели също това чудно знамение и силно се уплашили. Дотогава кръстът бил считан за лош предвестник, понеже е бил използван като оръдие за позорно наказание.

През настъпилата нощ Сам Господ Иисус Христос се явил насън на Константин и му заповядал да направи знаме, подобно на кръста, и да начертае кръст на щитовете и шлемовете на войниците. Константин изпълнил заповедта. В същото време повикал при себе си войници християни и ги запитал какво значат тези видения. Те му отговорили, че Иисус Христос е Единородният Син на истинския Бог, че е слязъл на земята да спаси човеците и че кръстът е знак за победа над смъртта и символ на безсмъртие.

Константин останал поразен от случилото се. И оттогава започнал да почита истинския Бог и да изучава Свещеното Писание.

Със силата на Кръста Константин предприел нападение за освобождението на Рим. Пламнала жестока битка. Войската на Максентий била разбита. Той побягнал, за да се спаси. Но се удавил в реката Тибър.

Константин влязъл тържествено в Рим. Той разбрал, че победата му е дадена от Господа. Затова, когато по-късно му издигнали статуя, заповядал да поставят в ръката й дълго копие във вид на кръст и да напишат думи: “С това спасително знаме спасих и освободих този град от игото на тиранина”.

В памет на това събитие светата Православна църква прославя божествената сила на Кръста Господен като оръжие на победата и пее: “Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие, като даруваш на нашия благочестив народ победа над враговете и като пазиш чрез Кръста Си Твоето общество”.

Видението на кръста се повторило на Константин още два пъти. Това усилило до такава степен разположението му към християнската вяра, че най-после се решил да я приеме. Това негово решение се затвърдило от факта, че майка му, царица Елена, била вече християнка. Тя и той са причислени от Православната църква към лика на светиите. Наречени са равноапостолни, защото, подобно на апостолите, разпространявали ревностно християнската вяра.

Света Елена отишла в Палестина, за да види страната, гдето живял и страдал Спасителят. По поръка на своя син тя се погрижила да се издигнат църкви на местата, осветени от евангелските събития.

Езичници и евреи, от омраза към християните, се опитали да заличат и спомена за тези места. Те затрупали с пръст пещерата на Гроба Господен и поставили над нея идолско капище. Изображения на езически богове били дигнати и над Голгота и над Витлеемската пещера. Света Елена заповядала да разрушат капището, да съборят идолите и да разкопаят пещерата на светия Гроб. Близо до нея Константин изградил храм в чест на Христовото Възкресение. Той писал на Йерусалимския архиепископ Макарий и на палестинския управител да украсят храма великолепно. Църкви били издигнати също на Елеонската планина, над Витлеемската пещера и другаде.

Света Елена пожелала най-вече да открие самия Кръст, на който бил разпънат Спасителят. След дълги издирвания били намерени трите кръста, зарити в земята. При тях се намирала дъската с надписи. Но как да узнае кой от трите кръста е бил кръстът на Спасителя? По съвета на архиепископ Макарий били допрени кръстовете един след друг до болна жена. Щом се допрял до нея Христовият кръст, тя оздравяла. Умрял човек, когото носели към гробището, възкръснал, като бил доближен до животворящия Христов кръст. Тези чудеса разрешили всички съмнения.

Архиепископ Макарий застанал на специално издигнато място. Въздигнал високо кръста, та целия многоброен народ да го види и да му се поклони. След това го раздвижил на всички посоки. Християните се покланяли ниско и възклицавали радостно и умилително: “Господи, помилуй!”

Множество езичници и юдеи повярвали в Христа и приели свето Кръщение.

Това станало в 326 г.

Света Елена взела със себе си в дар за своя син част от светия Кръст и намерените при него гвоздеи, които някога са били забити в ръцете и нозете на Богочовека. Останалата част от Кръста, сложена в сребърен ковчег, се пазела благоговейно в йерусалимския храм “Възкресение Христово”. На Велики петък се изнасяла на Голгота за поклонение.

В 614 г. персийският цар Хозрой бил във война с Византийската империя. Той превзел Йерусалим, разрушил църквите там и отнесъл със себе си в Персия всички скъпоценности, които се намирали в тях. Между задигнатите светини бил и животворящият Господен Кръст.

Войната продължила дълго. Византийският император Ираклий успял да победи Хозрой, който скоро след това бил убит. Наследникът му сключил мир с Ираклий. Задължил се да върне пленниците и всичко, което баща му бил задигнал от Йерусалим и задържал в продължение на 14 години.

Тържествено император Ираклий възвърнал светинята – честния и животворящ Господен кръст – в Йерусалим. Християните от Йерусалим и околността, начело с Йерусалимския патриарх Захарий, всички с палмови клонки в ръце, излезли на Елеонската планина да посрещнат светия Кръст. Императорът бил облечен в разкошни царски дрехи, украсени със злато и скъпоценни камъни. На главата си носел царски венец. Като се приближил до Йерусалим, той поискал да носи сам Кръста. Но когато трябвало да мине през портите на Голгота, Кръстът бил задържан от невидима божествена сила. Невъзможно било да го носи по-нататък. Всички били изумени. Не знаели защо става това.

Патриарх Захарий видял ангел Господен на портите, светъл като мълния. Ангелът му казал:

Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст, както вие го носите!

Смутен и развълнуван, патриархът се доближил до императора и му казал:

Господарю, не в разкошни дрехи трябва да носиш Кръста, който обеднелият и страдал за нас Спасител е носел на раменете си в смирение и унижение!

Императорът веднага снел от себе си венеца и багреницата и облякъл прости дрехи. С непокрита глава и бос, без всякаква дреха внесъл в църквата Кръста Господен.

Патриархът го поставил на предишното му място за радост и утеха на целия християнски свят.

Изложено според: „Жития на светиите” Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

 

 

Във връзка с празника и с желание за по-широко и пълно разбиране отношението на Света ни Църква към Кръста Господен, счетохме за уместно де ви предложим и „Три слова за носенето на кръста”, написани от Св. Теофан Затворник, един от най-тачените руски светители от близкото минало.

 

За автора на тези слова

Светител Теофан (в света Георги) е роден на 10 януари 1815 г. в село Чернавское, Орловска губерния, в семейството на свещеник. В 1837 г. завършва Орловската Духовна семинария. В 1841 г. приема монашество и завършва Духовна акаде­мия. Преподавал е в Санктпетербургската Ду­ховна семинария. В 1847 г. йеромонах Теофан е изпратен в Йерусалим в състава на Руската Духовна мисия. В 1855 г. със сан архимандрит, той отново преподава в Санктпетербургската Духовна семинария, а след това става ректор на Олонецката Духовна семинария. От 1856 г. е нас­тоятел на полската църква в Константинопол, а от 1857 г. е ректор на Санктпетербургската Духовна семинария. В 1859 г. е хиротонисан като епископ Тамбовски и Шацки, където полага голе­ми грижи за образованието на духовенството, устройвайки множество училища.

От юли 1863 г. светител Теофан е на Владимирската катедра. Всички Духовни академии го избират за почетен член, а Санктпетербургската Духовна академия го удостоява със звани­ето доктор на богословието. Светител Теофан е оказал дълбоко влияние върху духовното въз­раждане на обществото.

Времето след богослужение и молитва той посвещавал на книжовна дейност. След Пасха 1872 г. е живял в усамотение (рус. затвор), поради кое­то днес е наричан Затворник.

Светител Теофан Затворник мирно предал Богу дух на празника Богоявление - 6 януари 1894 година. Той е погребан в Казанския събор на Вишинската пустиня.

 

Слово Първо

„А мен да ми не дава Господ да се хваля - освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа”, каз­ва св. ап. Павел (Гал. 6:14).

Как е дошъл светият апостол до такова разположение, че с нищо друго да не се хвали освен с кръста Христов? Всеки кръст е скръб, теснота, унижение, как тогава да се хвали? Но ето че апостол Павел все пак се хвали с кръста, а заедно с него, разбира се, се хвалели и всички апостоли, а след тях и всички други, които са го носили. Защо е така? Богомъдрите мъже са предвидили го­лямото значение на кръста, високо го ценели и се хвалели, че са удостоени да го носят. Те виждали в него вместо теснота - широта, вместо скръб - приятност, вместо унижение - превъзход­ство, Вместо безчестие - слава и се хвалели с не­го така, както някои се хвалят с великолепни украшения и отличия.

О, кога ли и нас ще надари Господ с такова разположение и разбиране, та да почувстваме и разберем силата на кръста и да започнем да се хвалим с него.

Ето едно кратко и най-общо обяснение за неговото значение. Господ избърши нашето спасение чрез своята кръстна смърт. На кръста Той разкъса ръкописанието на нашите грехове. С кръста ни примири с Бога и Отца. Чрез кръста свали над нас благодатните дарове и Всички небесни благословения. Но такъв е кръстът Господен сам по себе си, а Всеки от нас става участник В неговите спасителни сили само чрез своя собствен кръст. Когато личният ни кръст се съедини с Христовия, силата и действието му се пренасят и върху нас като по някакъв канал, през който в нас се вливат Всяко деяние и благо и Всеки съвършен дар на кръста Господен. От това, се вижда, че в делото на нашето спасение личните ни кръстове са толкова необходими, колкото и кръстът Христов. И ние не ще от­крием нито един спасил се, който да не е носил кръста си. Тази е и причината, поради която всеки един от нас е отрупан отвсякъде с кръстове, та да не се затруднява В избора си и да не бъде далеч от спасителната сила на кръста Христов. Може да се каже така: огледай се около себе си, забележки своя кръст, понеси го както следва, съедини го с Христовия кръст - и ще се спасиш.

Ще не ще Всеки носи кръста си и често този кръст съвсем не е прост, а дори много сложен, но не всеки гледа на него чрез кръста Христов, не всеки го обръща в устройване на спасението си, а за това и не за Всеки той бива спасителен. Да разгледаме всички възможни кръстове ида раз­берем как следва да се носи всеки един от тях така, че той да бъде сила за нашето спасение.

Кръстовете са много, но по своя вид те са три: Външни, състоящи се от скърби, беди и въобще от горчивата участ на нашето земно битие; вторите кръстове са вътрешните, които се пораждат от борбата със страстите и похотите в стремежа към добродетели; тре­тите са духовно-благодатните, възлагащи съвършена преданост на Волята Божия.

Сега ще ви кажа няколко думи за външните кръстове. Те са най-многосложни и разнообразни. Разхвърляни са по всичките ни пътища и се срещат почти на всяка крачка. Към тях се отнасят скърбите, бедите, нещастията, загубата на близки, служебни неуспехи, всякакъв род лишения и за­губи, семейни неприятности, неблагоприятност и външни отношения, оскръбления, обиди, клеве­ти и въобще земна участ, тежка повече или по-малко у всеки. У всекиго има някой от тези кръс­тове и не може да няма. От тях не ни избавят нито знатност, нито богатство и слава, нито земно Величие. Те са се сраснали с нашето преби­ваване на земята от онзи миг, в който земният рай се е затворил, и ще отстъпят едва тогава, когато се отвори небесният.

Ако искаш тези кръстове да ти бъдат за спасение, употреби ги според Божието намерение при назначението им по отношение на човека изобщо, а и в отношение към себе си в частност. Защо Господ е устроил така, че на земята да ня­ма никой без скърби и тежести? Затова, защото човек не бива да забравя, че е изгнаник и да живее на земята не като в родината си, а като стран­ник, като чужденец, търсещ завръщане в своето истинско отечество. Щом човек съгрешил, той веднага бил изгонен от рая и бил отрупан със скърби, лишения и всякакъв род неудобства, за да помни, че той не е на своето място, че се намира под наказание и че трябва да се погрижи да по­търси помилване и възвръщане в чина си.

Така, като виждащ скърби, нещастия и сълзи, не се учудвай и когато ги търпиш, не роптай. На престъпника и непослушника не подобава пълно благоденствие и щастие. Приеми това в сърцето си и благодушно носи съдбата си.

Но защо - ще кажеш - на мен повече, а на дру­гия по-малко? Защо на мен толкова беди, а на дру­ги щастие почти във всичко? Аз се разкъсвам от скръб, а друг се утешава? Щом като това е обща участ, то би трябвало да се раздава на всички без изключение. Та то точно така се и раздава! Поогледай се и ще видиш. На теб днес ти е тежко, а другиму е било вчера или пък утре ще бъде. Се­га Господ позволява нему да си отдъхне. Защо гле­даш на часовете и дните? Гледай на целия Живот от начало до край и ще видиш, че на всекиму е било тежко, и то много тежко. Покажи ми кой ликува през целия си живот. Често и самите царе не спят нощем поради сърдечна мъка. Тебе ти е тежко сега, но нима не си имал радостни дни? Ще даде Бог и ще имаш. Потърпи малко. Ще се изясни и над теб небето. В живота, както и в природата дните биват ту светли, ту мрачни. Бивало ли е някога да не отминат буреносните облаци? И има ли някой на света, който да мисли така? И ти не мисли така за скръбта си, и ще се утешиш с надежда.

На тебе ти е тежко. Но нима това е случайно и без причина? Преклони малко главата си и си спомни, че има Господ, който бащински се грижи и не снема от тебе очите Си. Ако те е постиг­нала скръб, то това е с Негова Воля и съгласие. Никой освен Него не ти я е изпратил. А Той много точно знае какво, кому, кога и как да изпрати. А когато изпраща на този, комуто предстои скръб, за добро му я изпраща. И така, огледай се и ще видиш добрите Божии намерения за тебе в по­стигналата те скръб. Или някакъв грях иска да очисти Господ от тебе, или да те отклони от греховно дело, или пък с по-малка, да те запази от по-голяма скръб, а може и да ти предоставя случай да докажеш верността си към Него, за да може след това да разкрие над тебе силата на Своето милосърдие. Към тебе непременно идва нещо от всичко това. Открий кое именно и прила­гайки го като пластир към раната си, ще уталожиш силата и. Ако не успееш обаче да Видиш ясно какво именно желае да ти даде Господ в постиг­налата те скръб, утвърди в сърцето си вярата, че всичко е от Него и че всичко, което иде от Там, е за наше добро, като при това увещаваш колебаещата ти се душа, че така е угодно Богу и ще трябва да потърпи. Защото, когото Той на­казва, той е като Негов син.

Най-вече спри вниманието си върху нравст­веното си състояние и върху съответната вечна съдба. Ако си грешен, както, разбира се и си, то радвай се, че е дошъл огънят на скръбта, който ще изгори греховете ти. Ти все гледаш нагоре от земята, а по-добре се пренеси в другия живот. Зас­тани пред съда, вгледай се във вечния огън, при­готвен за греховете, и оттам погледни към скръбта си. Ако там ще трябва да бъдеш осъ­ден, какви ли не нещастия ще трябва да изтърпиш тук, само и само да не попаднеш под това осъждане? Ти би пожелал всеки ден да бъдеш рязан и горен, само и само да не попадаш в тези неопису­еми и непреставащи мъки. И не е ли по-добре, за да не изпитаме това там, да понесем сега тази не така голяма скръб, и то така достойно, че да се избавим чрез това от вечния огън? кажи на себе си, че поради греховете ти са ти изпратени от Бога тези удари и че Неговата благост те води към покаяние. След това, наместо безпо­лезно да скърбиш, узнай какъв грях имаш в себе си, покай се и престани да грешиш. Когато под­готвиш себе си така, ти непременно ще кажеш:

Това ми е малко според греховете ми, то е твър­де малко!

И така, дали някаква всеобща горчива съдба понасяш, или изживяваш частни нещастия и скър­би, търпи благодушно и с благодарност ги прие­май, като да са от Божиите ръце, защото те са лекарство срещу греховете ти и ключ, който отваря вратите на царството небесно. А да роп­таеш - не роптай, не завиждай на другите и не се предавай на безсмислена скръб. Защото в скърби­те така се получава, че едни започват да негоду­ват и да роптаят, други съвсем се объркват и изпадат в отчаяние, а трети потъват в мъката си и непрестанно скърбят, непоглеждайки наоко­ло и неповдигайки сърцето си към Бога. Всички те не използват кръстовете си както трябва и пропускат благоприятното време и деня за сво­ето спасение. Господ предоставя в ръцете им възможност за избавление, а те я отблъскват.

Постигнали са те скърби и беди. Носиш вече кръст. Направи така, че това носене да бъде за тебе спасително, а не за погибел. От тебе не се иска да преместваш планини, а само да промениш малко начина си на мислене и сърдечното си разположение. Възбуди в себе си благодарност. Сми­ри се пред всесилната десница. Покай се и изправи живота си. А ако е отслабнала вярата ти в Божието всемогъщество, възвърни я на душата си и разцелувай Божията десница. Ако е изчезнала мъката ти по сторените от тебе грехове, изостри бдителността на съвестта си и прогледнал ще оплачеш греха си и ще овлажниш със сълзите на покаянието своята скръб. Ако си забравил, че горчивината на тукашната съдба изкупува от още по-горчивата вечна участ, запомни това и прибави към благодушието си  желание за скръб та за дребните тукашни страдания да получиш вечната милост от Господа. Много ли е и мъчно ли е всичко това? А при това такива размишле­ния и такива чувства са онези нишки, които свързват нашия кръст с Христовия и по които текат към нас спасителните сили. Без тях кръстът си остава върху ни, но в него няма спасителната сила на Христовия кръст. Тогава ние не носим кръста си за спасение и не можем да се хвалим с кръста на Господа нашего Иисуса Христа.

Аз много малко ви казах, братя, за Външните кръстове, но ви зова, в мъдрост да ходите, изкуп­вайки времето на мъките и скърбите с благодуш­но търпение, благодарност и покаяние. Едва то­гава ще можем да почувстваме спасителното действие на скръбните кръстове и да се радваме, когато ни постигат, защото ще виждаме чрез тях светлината на славата и ще се научим да се хвалим с тях не само заради бъдещето, но и пора­ди настоящите им плодове.

 

Слово Второ

От трите вида кръстове аз ви казах няколко думи само за единия от тях, а именно за външните кръстове: скърбите, бедите и лишенията. Сега ще Ви кажа нещо и за втория вид - вътрешните.

Те се явяват във времето на борбата с наши­те страсти и похоти. Светият Апостол казва: „Ония пък, които са Христови, разпнали са плът­та си със страстите и похотите” (Гал. 5:24). Разпнали ли? Значи е имало кръст, на който те са ги разпнали? Какъв е този кръст? Борбата с тях! Да се разпнат страстите, значи да се обез­силят, да се задушат, да се изкоренят. Ако човек започне да се бори с някаква своя страст, той ще я обезсили, продължи ли с постоянство - ще я задуши, а продължи ли по този път, с Божия по­мощ - съвсем ще я изкорени. И тъй като тази борба наистина е трудна, тежка и болезнена, тя се явява като кръст, който дълбоко е внедрен в нас. У този, които се бори със страстите, ръце­те често се сковават, трънен венец се впива в главата му, а сърцето му се пробожда от болка. Толкова тежка и болезнена е тази борба.

Тя не може да бъде безболезнена и лека, понеже, независимо че страстите са чужди на приро­дата ни и са придобити отвън, те са вкоренени дълбоко в нас и изтръпването им не може да не бъде болезнено. Опиташ ли се да ги изтръгнеш - боли. Но тази болка е спасителна и това спасение идва само чрез нея. Например болестта полип. Някакво чуждо тяло се появява в нашето, расте и започва да пуска корени. Ако не го изрежеш, няма да се излекуваш, а започнеш ли да режеш - боли. Нека боли, но тази болка възвръща здравето. Ако го оставиш и не го изрежеш - също ще боли. Но тази болка не е целебна, а усилва болестта, пре­връщайки я дори в смъртоносна. Ето как се лекува например сибирската язва: изрязват пъпката, изгарят мястото и го намазват и натриват с нещо отровно. Боли, но затова пък лекува. Ако пък я оставиш така - и болката ще си е болка, а и смъртта може да те споходи. Същото е и при борбата със страстите. Тяхното изтръгване е болезнено, но затова е и спасително. Ако ги оста­виш и не ги изкорениш, те също ще причиняват тежест, болка, страдание, но не за спасение, а за погибел и духовна смърт, защото платката, що дава греха, е смърт (Рим. 6:23).

Коя страст не е болезнена? Гневът гори, за­вистта суши, похотта разслабва, скъперничест­вото те яде и мира ти не дава, оскърбената гор­дост смъртно разяжда сърцето. Така е и с всяка друга страст: ненавист, подозрителност, свадливост, угодничество, пристрастяване към неща и лица - всяка причинява своето терзание, тъй че да живеещ според страстите, е като да ходиш с боси крака върху въглени и ножове или да се нами­раш в състоянието на човек, чието сърце се из­смуква от змии. И после, у кого няма страсти? У всеки ги има. Щом има самолюбие, има ги всички, защото то е тяхна майка и не ходи никъде без дъщерите си. Само че те не у всекиго са в еднаква степен. У един преобладава една, у другиго - дру­га и управлява останалите. А докато у всеки ги има, има и мъчения от тях. Те мъчат всекиго и го разпъват, но не за спасение, а за погибел.

Така, докато носиш страстите, ти се тер­заеш от тях и погиваш. А не е ли по-добре да се заемеш със себе си и да си създадеш страдания, но вече не за погибел, а за спасение? Нужно е само да обърнеш ножа и вместо да ги удовлетворя­ваш, да започнеш борба с тях и във всичко да им се противопоставяш. И тук ще има болка и сър­дечно страдание, но болка целебна, последвана от успокоение и лекота като от лечебен пластир, поставен Върху раната. Избухне ли например ня­кой, той мъчно ще може да овладее гнева си, но овладее ли го, той се успокоява, не го ли стори - дълго ще се мъчи. Оскърбен ли си, ти трудно ще се овладееш и ще простиш, но ако го направиш, ти ще получиш мир, но не го ли сториш и жадуваш за мъст - мир няма да имаш. Разпали ли се пристрастието, трудно е да се гаси, но изгасиш ли го, ще видиш Божията светлина, не го ли сториш -ще ходиш като пребит. Така е с всяка страст. И тя измъчва, а и борбата с нея причинява скръб. Първото обаче погубва човека, а второто го спа­сява и изцелява. На Всеки страстен трябва да се каже, че той погива на кръста на страстите. Не­ка разруши този кръст и въздигне друг. Този - на борбата с тях. Ще се разпъне на него, но ще се спаси. Всичко това е ясно като ден и изборът не би трябвало да ни затруднява. Обаче в действи­телност това не винаги се оправдава.

И трябва да се чудим на нашата слепота. Страдат от страстите и все пак им робуват. Виждат, че поради това все повече и повече затъ­ват в злото, и въпреки това продължават да им робуват. Необходимо е едно обяснимо враждебно отношение към самия себе си. Опита се някой да й се противопостави, но щом страстта се про­буди в него, той веднага й се предава. После пак се реши и пак отстъпи. И така много пъти под­ред и все със същия резултат. Просто е непо­нятно това разграбване на нравствените сили. В какво се състоят самосъблазънта и самоизма­мата? В това, че страстта ни обещава планини от наслади, а борбата - нищо. Но колко пъти вече се убедихме, че удовлетворяването на страстите носи повече страдания, нежели покой. Те много обещават, но нищо не дават, а борбата не обеща­ва нищо - но дава всичко. Ако не си изпитал това, изпитай го и ще се убедиш. Но там е нашето не­щастие, че ние не можем да се решим да го из­питаме. Причина за това е самосъжалението. То е най-хитрият ни враг и изменник и е първото изчадие на самолюбието. Съжаляваме себе си и сами се погубваме. Мислим, че правим добро на себе си, а вършим зло, и колкото повече го Вър­шим, толкова повече расте желанието ни за него. Поради това злото се разраства и крайната ни гибел наближава.

Прочее да се въодушевим, братя, и мъжествено да предприемем саморазпъване върху кръста за изкореняване на нашите страсти и похоти. Да отхвърлим самосъжалението и да разпалим жела­нието за самоизправяне. Да се въоръжим със сър­цето на лекаря, който при нужда не се спира да извърши жестока и болезнена операция дори и вър­ху най-близки и уважавани лица. Няма да се спирам, върху начина и хода на борбата. Почнете делото, и то само ще ви научи. Въобразете си спокойст­вието, радостта и светлината, които ще преизпълнят сърцето ви от победата над страсти­те, и с това разпалете желанието си за борба с тях. Светлината, покоят и радостта се заграждат още в самото начало на тази борба. Те рас­тат и се увеличават дотогава, докато не пос­тигнат пълното успокоение на сърцето, в кое­то е Бог. Божият мир наистина пребивава в те­зи, които са достигнали до това място. Тогава с цялата си яснота се вижда, че кръстът е дървото на живота. Райското дърво на живота е ос­танало в рая, а на земята вместо него е побито дървото на кръста. Целта на всичко това е ед­на - човек да опита, за да бъде жив. Ела, прилепи към това дърво устните си и пий от него Живот. Към кръста обаче ще се прилепиш тогава, кога­то отхвърлиш самосъжалението и се възпламениш към саморазпъването, а живот ще започнеш да получаваш от него едва тогава, когато влезеш в борба със страстите. Всяко преодоляване на страстите ще бъде приемане на жизнени сокове от живоносния кръст. Прави го по-често и по-скоро ще се напиеш и изпълниш с живот. Дивно е свойството на саморазпъването! То като че ли отнема, но като отнема - дава; като че ли отсича, но като отсича - присажда; то като че ли ни убива, но като ни убива - оживотворява. Това е Христовият кръст, чрез който бе победена смъртта и дарен Животът. Какво благо, а голям ли е трудът!? Първата крачка е трудна - първо себепобеждаване, после първа решителност за борба, а после е нещо като схватките в боя - все по-леко и по-леко. От това ревността все по-силно ще се разпалва и умението да побеждаваш ще се увеличи, а врагът ще отслабне. Както и при война войниците се страхуват, докато почне битката, а после не обръщат внимание на нищо и всичко им служи удобно и лесно, така и в духов­ната борба трябва само да почнеш, а отпосле тя сама ще се разгорещи и облекчи. Затова, колкото по-усърдни и бързи са схватките, толкова по-близки са краят на борбата и мирът. Не ти ли стигат сили да почнеш, моли се - Господ ще ти изпрати. Обкръжи се с мисли за опасността от страстите и с това ще подгониш себе си от тяхната тъмнина към светлината, която те ще освободят. Представи си живо чувството от техните мъчения и възненегодувайки от досада, ще пожелаеш да се избавиш от тях. Но най-вече, когато изповядваш своята немощ пред Господа, стой и чукай на вратата на Неговото милосър­дие, викайки за помощ. И помощ ще дойде! Ще погледне към тебе Господ и светлината на Неговия поглед ще изгори самосъжалението ти, възбуждайки ревност за борба със страстите. А после, ако Господ е с нас, кой е против нас?

Подвигоположниче Господи, Който ни въоду­шевяваш да започнем с ревност подвига на бор­бата със страстите, Сам ни дай силите да усто­им в нея, та под знамето на Твоя кръст да воюваме добре, като гледаме към Теб, Началника и Създателя на нашата вяра, Който чрез кръста устрои нашето спасение и ни дарува Живот в него.

 

Слово Трето

Остава още да ви се изясни третият вид спасителен за нас кръст - всецялото предаване на волята Божия. Ще кажа нещо и за него.

Нещичко, няколко думи, защото пълното уче­ние за него не е по силите ми. На този кръст се изкачват съвършените християни. Само те го по­знават и само те могат да говорят за него пълно, ясно и със сила. С други не би могъл да говориш така, а пък да не споменеш, не бива, защото пре­одолял някоя страст, човек може да се успокои от вътрешните си тревоги, мислейки, че вече е направил всичко, което се изисква от христия­нина.

Не, и при това не всичко още е направено. Ако някой дори напълно се е очистил от страстите, то той все още не е извършил главното християн­ско дело, а само се е подготвил за него. Ти си се освободил от страстите, принеси сега себе си Богу като чиста и непорочна жертва, такава, каквато подобава Нему - Пречистия. Погледни към Голгота. Там е кръстът на благоразумния разбойник, който е кръст на очистване себе си от страстите, а Кръстът Господен е кръст на чиста и непорочна Жертва. Това е именно преданост към волята Божия - безпрекословна, пълна, безвъзвратна. Кой възнесе на кръста нашия Спасител? Тази преданост. В Гетсиманската градина нашият Господ Иисус Христос се молеше, ако е възможно да Го отмине горчивата чаша, но каза решително за това: „Обаче не как­то Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39). От Него­вите думи: „Аз съм”, падат дошлите да го свържат, защото по-напред Той сам Себе си свърза с предаността към волята Божия. Под кръста всяка твар потреперваше и мъртвите възкръс­ваха, а Той оставаше неподвижен, защото бе предал духа Си Богу. Такива са всички, които са достигнали до съвършенство, достигнали - до възрастта на „мъж съвършен”. Те всичките би­ват разпнати върху волята Божия. Всяко своелично движение, мисъл и желание са приковани на нея. Или пък тях съвсем ги няма, а всичко свое е умряло или напълно предадено Богу. Това, което ги движи, е Божи знак, Божие внушение, които се откриват единствено на тях по известен начин и се отразяват в сърцата им, определяйки цялата им дейност. Св. ап. Павел отразява по отношение на себе си така това състояние: „Разпнах се с Христа и Вече не аз живея, а Христос живее в ме­не” (Гал. 2:19,20). Щом като се е разпнал с Хрис­та - той, Апостол, мъж съвършен, престанал да Живее сам, а Христос заживял В него. Или той бил в такова състояние, за което на друго място пише: „...защото Бог е, Който Ви прави и да искате, и да действувате според благата Му Воля” (Бил. 2:13). Това е Върхът на християнското съвършенство до което човек е способен да дос­тигне. Това е предначало на бъдещото състояние след Възкресението, когато Бог ще бъде напъл­но във всички. Защото тези, които са се удостои­ли да го достигнат, често биват в противоречие с порядките на земното си съществуване и - или търпят гонения, или мъчения, или стават и се почитат като юродиви (безумни заради Христа поради велико смирение), или пък се отдалечават в пустините. Но при всичките тези случаи външ­ната и вътрешната участ са едно и са единни с единния Бог. Пребивавайки в сърцето си, те един­ствено за Него живеят и действат, скривайки се в дълбокото вътрешно безмълвие, при съвърше­ното отсъствие на каквито и да било свои движения. Казват, че високо в граничните предели на нашата атмосфера се прекратява движението на земните стихии. Там спокойно пребивава една всемирна стихия. Това е образът на съразпъналите се за Христа, които са престанали да живеят  свой собствен живот и са започнали да живе­ят според Христа, или иначе казано, изкачвайки се на кръста на Волята Божия, която сама опре­деля и действува в тях с отказването им от всякакви своеволия.

Нямам какво повече да кажа за това. А каза­ното е, за да ви напомни къде е краят, къде тряб­ва да бъдем, какво да достигнем и знаейки това, да си внушим, че всичко, което имаме, и каквото и добро да правим, трябва да считаме за нищо, ако не сме достигнали до тази степен на духовен живот, която ни е определена и се очаква от нас. Мнозина си мислят, че християнството е като останалите начини на живот, а то не е така. За­почва се с покаянието, зрее в борбата със страс­тите и завършва в саморазпъване с Христа на чистия, вътрешен човек, чрез потъване в Бога. „Защото вие умряхте - казва Апостолът - и ва­шият Живот е скрит в Христа с Бога” (Кол. 3:3). Тук всичко се извършва вътре, невидимо е за хората, и е знайно само за съвестта и за Бога. Няма нищо външно. Има, разбира се, нещо, но то прилича на обвивка и не е решаващ свидетел, а още по-малко външен производител. Колко чес­то външното добро държание напомня за пълен с кости, но добре  украсен гроб.

Като знаем за това, братя, нека отидем при кръстовете на Голгота и да приложим себе си към тях, а и тях към себе си - какъв комуто се случи. Симон Киринееца, който носеше кръста Господен, е образ на онези кръстоносци, които са изложени на външни скърби и лишения. Кого изобразява благоразумният разбойник и кого Господ на кръста, аз разясних по-горе. Първият е борещият се със страстите, а Вторият - „мъжът съвършен”. А кого изобразява кръстът на злия разбойник? Изобразява онези, които се отдават на страстите. Те ги мъчат, терзаят и разпъват на смърт, без да им дават нито утеха, нито блага надежда. По тези признаци премервай всеки кръст за себе си, а и сам себе си към кръс­та, за да определиш Симон Киринееца ли си, благо­разумният разбойник ли, или пък подражаваш на Господа, или на злия разбойник според страстите, които те изяждат.

Като какъвто се откриеш, такъв край ще трябва да очакваш. Аз само ще добавя: да изхвър­лите от главите си, че по пътя на радостния живот можем да станем такива, каквито подо­бава да бъдем в Христа. Ако се случват утехи при истинските християни, то те са случайни. Животът им се отличава със страдания и болес­ти, вътрешни и външни, произволни и неволни. В царството, което се явява вътре, подобава да се влезе през много скърби. Първата крачка е пре­чупването на волята от лошо към добро, което съставлява каещото се сърце и се отразява в смъртната болка на раната от съкрушението, от която капе кръв по време на цялата битка със страстите и която зараства едва тогава, когато придобием чистотата, въздигаща хрис­тиянина на кръста на саморазпъването с Христа по волята Божия. Непрестанно: скърби, болести, тежести. Може да се каже така: утешението е свидетелство за погрешения, а скръбта за правия път.

Като размишлявате за това, радвайте се вие, които носите кръста си! А за вас, които се уте­шавате, какво? Словото на Авраама към бога­тия в притчата за богатия и бедния Лазар. Тук вие се утешавате, а други страдат заради Хрис­та и неговия свят закон. На другия свят обаче ще бъде обратното - по пътя на кръстните страдания ще се утешават, а които са се утеша­вали, ще страдат. Вие обикновено казвате: е, като че ли не бива човек да се повесели или да си позволи някакво удоволствие? Та вие по-напред направете главното, а после си позволявайте и това. Защото у някои само това ще намериш - днес бал, утре театър, после разходки, четене, беседи и какви ли не развлечения и преминаване от едно удоволствие към друго. А за главното, за това как да достигнем до онова, което е длъжен да бъде всеки християнин, дори и мисъл няма. Какъв плод ще трябва да се очаква от такъв живот? Като че ли вътрешното ни отношение в Христа към Бога трябва някак си само да узрее, без да се влияе от външните ни отношения. Та как да узрее? Гори ли свещ при вятър? Може ли да се запази животът, когато се пие отрова? - Не, разбира се! Ако искаш добро за себе си, от­хвърли утехите, встъпи в кръстния път на покаянието, разпали се в огъня на само разпъва­нето, закали се в сълзите на сърдечното съкру­шение - и ще станеш злато, сребро или драгоценен камък, а когато дойде небесният Домовладика ще те вземе като украшение в Неговите пресветли и премирни дворци.

Амин.