Проповед за „Покров Богородичен” по повод извънредното обръщение на Светия Синод на БПЦ

В името на Отца и Сина и Светия Дух.

Братя и сестри, днешният ден Светата ни Православна църква е отредила, за да си припомним за едно събитие, случило се през Х в. във Влахерна, намираща се до портите на  Константинопол, столицата на Византия. Император по онова време бил Лъв Мъдри, а свидетели на това събитие станали св. Андрей Юродиви, по произход славянин и неговият ученик Епифаний. В храма, в който служели, се намирала една от одеждите на Пресвета Богородица. На 1 октомври 910 г. сарацините нахлули в пределите на Византийската империя и я подложили на тежко изпитание. Паството се събрало на бдение и препълнило малката църква. Посред нощ, св. Андрей насочил погледа си нагоре и видял Божията майка във въздуха. Тя била обкръжена от пророци, апостоли и ангели. Със своя омофор покривала богомолния народ и се молела за него на своя Син. Развълнуван от гледката, св. Андрей запитал тихо ученика си:

- Виждаш ли, брате, как света Богородица се моли?

Епифаний отговорил:

- Виждам, отче свети, и се ужасявам!

Това видение станало известно на богомолците в храма, а след това и на целия град. По молитвите и покровителството на света Богородица сарацините отстъпили от страната, а Църквата учредила празника "Покров Богородичен", който честваме днес.

Тази случка, братя и сестри, ми дава повод да насоча погледа си, а и вашето внимание към събитията, които се случват днес в някогашната Византийска престолнина. Тя отново е наводнена от араби, но не нахлули там с оръжие и завоевателски амбиции, а бягащи прокудени от война, немотия, глад и болести. Тази бежанска вълна е и пред нашите порти, а реалните ни възможности са непосилни за да я поемем, независимо от състраданието, което изпитваме към тези измъчени и живеещи в страх и несигурност хора. Наскоро Светият Синод на БПЦ излезе с Извънредно обръщение, което даде повод за всевъзможни изказвания, голяма част от които спекулативни. Коментираше се живота на висшето духовенство. Поставяха се под въпрос Християнските ценности и морала му. Стигна се до там да бъдем наричани: „Църква от вълци”. Нека Всемилостивият Бог прости на тези, които поради невежество и човешки амбиции, злоупотребяват с тази изключително сериозна тема, както и на онези, които съвсем съзнателно го вършат, намирайки това за „професионализъм”.

Учудвам се обаче, защо никой не коментира достатъчно задълбочено същественото. А именно, че това което се случва е съвременна форма на прикрити военни действия. Че страните в Близкия Изток и част от Европа се намират в състояние на необявено „военно положение”. Че всички ние се явяваме заложници на една безотговорна или напротив - напълно осъзната и целенасочена политика. Бежанците, разбира се, не са виновни, включително и тези, които бягат по икономически причини. Всичките те са жертви на едно или друго! Обикновеният човек не може да носи такава отговорност, нито пък е в състояние да създаде такава ситуация. Съвсем очевидно е, че онзи който е подгонил „подивялото” от ужас стадо е истинския виновник. Той е и този, който го насочва!

Що се касае до християнските ценности и отношението ни към проблема, нека си спомним за срещата на Иисус Христос и хананейката. Базирайки се на ред несъстоятелни емоционални наслагвания върху вярата ни, в по-голямата си степен сладникави и превърнали се вече в клишета, ни обвиняват в това, че не постъпваме по християнски. Затова именно тази среща, не по човешки, а чрез Божиите думи, ни разкрива как трябва да се постъпва в такъв момент.

Да си припомним: "И като излезе оттам, Иисус замина за страните Тирска и Сидонска. И ето, една жена хананейка, като излезе от ония предели, викаше към Него и казваше: помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс. Но Той не й отвърна ни дума. И учениците Му се приближиха до Него, молеха Го и казваха: отпрати я, защото вика подире ни. А Той отговори и рече: Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев. Но тя, като се приближи, кланяше Му се и думаше: Господи, помогни ми! А Той отговори и рече: не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата. Тя каза: да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им. Тогава Иисус й отговори и рече: о, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя". (Мат. 15:21-28)

Кои са хананейците? Те са потомците на Ханаан (син на Хам и внук на Ной). В началото живеели в Ханаанската земя, където станали силен и многоброен народ. Чрез търговия и война, те придобили големи богатства и се разселили по всичките острови и примория на Средиземно море. Когато безверието и идолослуженията им станали нетърпими, Бог ги предал в ръцете на израилтяните, които ги завоювали при Исус Навин. Това са земите на Палестина, Сирия и Финикия (Ливан).

Сега да се върнем към срещата: Защо Този, Когото възпяваме като Човеколюбец „не й отвърна ни дума” и защо се е наложило на учениците му да Го молят да я отпрати? Защото възвеличавайки себе си, особено финикийците, които и днес са нарицателно, са забравили за Бога и са се отдалечили от Неговата благодат, „без която ние не можем да правим нищо”! Какво означават и думите Му: „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев, и още: „Не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата”, та нали и хананейците са семити? Това не е израз на презрение, каквото в Бога не може да има, а на преценка, която поради емоционални пристрастия ние – човеците, не можем трезво да дадем. А тя е свързана с тяхното поведение и отношението им към Бога (имат се предвид управниците им), за което и споменахме по-горе. Хананейката обаче, измъчвана от мисълта за болестта на дъщеря си (в духовен смисъл – собствената й душа), обладана от бяс, неадекватна, с липса на собствена воля и извършваща постъпки, за които не може да носи отговорност, продължила да се моли: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов!  и продължавала: Господи, помогни ми! Та нали …и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им? Този израз на смирение и това, че тя разпознала Божието присъствие дали духовно основание на Господа да извърши чудо, казвайки: „О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!„ И както свидетелства св. Ев. Матей: „…в оня час дъщеря й оздравя".

Защо не я познаха близките й и не й помогнаха! Вероятно, защото духът на земната слава ги е заслепявал. Нима в тези земи няма „заможни роднини” не само по език, но и по вяра на подгонените като животни хора? Има, разбира се, но те, в израз на „милосърдието” си, обещават да им построят молитвени домове, но в Европа. Каква полза ако отпратиш човека гол и гладен, при положение, че имаш възможност да го наситиш и покриеш, а му обещаваш, че ще се насища в „духовния свят”? Защо не им помагат и собствените им управници? Та кой баща избива и прогонва децата си? Това са сериозните въпроси, над които си заслужава да се замислим, преди да изказваме лековати съждения. И нека престанем да поляризираме народа си, като посочваме един или друг за пряк виновник. Та кой е виновен в един дом, когато детето плаче от глад – бащата или майката? Струва ми се, че в такава ситуация невинни няма! Дори и съседите, които чуват плача му.

Всички християни, без разлика от деноминациите си, знаят кой започна войната и защо. Той не е спрял и няма да спре да воюва. Знаем, че е многолик и може да се представя за всякакъв. Знаем и кои са най-изкушени да му служат. Знаем и защо. Нека не виним нещастните и прогонени хора, че се съгласяват в немощта си с него, защото и ние в много отношения сме го допуснали в себе си, но да помним, че не материалното благоденствие спасява в Бога. „О, жено, голяма е твоята вяра”, казва Господ. Вярата в това, че е разпознала Вездесъщия я е спасила! Истината и живот според Истината! Тази вяра се е оказала спасителна и за самарянката! Ако днес Европа е територия, която е организирана добре и функционира сравнително хармонично, то е заради нейната култура. Онези, които донасят при нас своя манталитет и вярвания и се надяват, че всичко ще остане същото, както са го заварили, ще се окажат излъгани, ако нямат намерение да се съобразяват с това, което намират тук. Именно това иска да подчертае Светия Синод на БПЦ, казвайки в обръщението си: „Защото, ако те биха имали проблем да приемат подкрепа от християнска общност, то това ще означава, че християнската общност в бъдеще би имала по-голям проблем, отколкото в момента подозираме.” И нека не бързаме да виним нашите архиереи като хора, забравили християнския си дълг, защото и други християнски държави, особено тези, които като нас все още се възстановяват от половинвековната „безбожна тирания”, взеха много по-кардинални решения! Тяхното обръщение е отправено, макар и не пряко, но основно към българското Правителство и е продиктувано от отеческа загриженост за малкото ни, препатило какво ли не Отечество! И то съвсем не е израз на бездушие към съдбите на тези хора, а призив на дело, а не на думи да се помогне на онези от тях, които настина бягат от злото на войната. Това обаче, може да стане само според силите ни, за да има резултат. „Нека няма никакво съмнение за това, че Православната църква изпитва състрадание и призовава към солидарност с всички тези хора, които вече са попаднали сред нас и действително, а не мнимо, се нуждаят от грижа и материална подкрепа според възможностите ни.” Ако в един голям пожар сте извадили няколко човека от горящата сграда с риск за живота си и те разчитат на вас за да оцелеят, разумно ли ще бъде да се втурвате вътре отново и отново, докато изгубите сили и сградата се срути върху ви? Кого сте спасили тогава? Нито тези, които сте извадили, нито тези които са останали, нито дори себе си. Разбира се и онези, които търсят по-добър живот в Европа имат своето право, но нека не усложняват и без това тежката обстановка, а да го направят по законния за това път! Нека пожалят братята и сестрите си по кръв и вяра, които не само нямат дом и хляб, а биват избивани като „болен добитък” в родината си.

Бих искал да се обърнем към всички, които са напуснали родните си места и гледат с надежда към нас: Не социалната система на Европа ще ви спаси в неволята ви, скъпи братя и сестри в голямото ни човешко семейство, а любовта и единството ни! Не забравяте, че ние, макар и иноверци за вас, когато посещаваме молитвените ви домове и вашите жилища вършим това с уважение и събуваме обувките си на прага, за да не внесем там праха от своите пътища и светската суета, защото всеки храм и дом са място на мир и утеха. Ако и вие се съобразите с бита и културата ни, няма да има пречка да вземете и равноправно участие в живота ни, за да можем съвместно да запазим и преумножим постигнатото. Всичко останало би довело до положението, в което днес се намират вашите родни земи, за радост на онзи, който винаги е „ловил риба в мътна вода” и чието основно занимание е да размътва „водите” на човешкото добруване. България винаги е била пример за етническа и религиозна толерантност. Тук от векове съжителстват мирно всички големи религии и вярвания от Средиземноморието и Европа. А това определено е признак на мъдрост и далновидност. Търпимостта обаче, също не може да бъде безгранична, особено ако среща неразбиране и още по-лошо – злонамереност! Нашето общество също преживява тежък период от своята история. Вярно е че е казано: „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си”, но мнозина днес са на път да загубят и единствената си риза и то в Отечеството си. Затова и вие не приемайте реакциите на нашата общественост като липса на човещина и солидарност с вас. Българският народ винаги е приемал бежанци: арменци, руснаци, евреи, нашите сънародници от Македония и Одринска Тракия и е правил всичко по силите си за да им помогне. Вие не сте изключение! Но за нас, които днес също сме в нужда, е непосилно да поемем това огромно бреме. Вгледайте се в очите на обикновения българин и ще видите, че той ви съчувства, но заедно с това се и страхува за бъдещето си! Нека запазим мира, защото той е най-ценната придобивка на човечеството. Вие впрочем знаете това, защото и вашата религия ви учи на същото. Затова и разпространявате ежедневно мирния поздрав помежду си.

Братя и сестри в Господа,

Разбирам и вашето безпокойство и то е напълно обяснимо, особено ако погледнем няколко века назад в историята си, но това не бива да бъде повод за униние. България многократно е възкръсвала от пепелта благодарение на своята вяра. Бог и сега няма да ни изостави. Нека проявяваме разбиране към нещастието на тези хора и да се отнасяме адекватно към тях. Нека не забравяме, че любовта е най-висшата от християнските добродетели, както ни учи св.ап. Павел и да загърбим страха си, защото той е най-силното оръжие на лукавия. Да не изпадаме обаче в крайности и да не се поддаваме на популистки мъдрувания, а да се придържаме към Христовите думи: „Бъдете незлобливи като гълъби и мъдри като змии” и да „изпитваме духовете”, преди да им даваме ухо.

Братя и сестри,

Връщайки се към повода за днешния празник искам да ви уверя, че както тогава във Влахерна, Пресветата Божия Майка е простряла Своя покров и е запазила Своя народ от нашественика, така и днес Тя бди над нас и чува нашите молитви. Осланяйте се на Нея и злото, което отвека се стреми да разедини човеците, не ще има власт над вас!

Нека, по Нейните молитви, Божият мир и благодатта Му бъдат с всички вас!

Амин!

свещеник Илия Христов

                                                                                                          манастир „Света Троица” с. Мърчаево, 01.10.2015 г.